в.Ню Йорк таймс

Иранският президент Махмуд Ахмадинеджад маха на сънародниците си на церемонията по случай 30-ата годишнина от ислямската революция в Техеран. Снимка: Ройтерс

Това, което ужасява Иран най-много, е човек от типа на Горбачов - някой от самия режим, който може да продаде революцията и да разруши институцията в името на компромис със Запада. Боричканията преди президентските избори, които ще се състоят на 12 юни и които са най-важните избори след американските, трябва да се анализират през тази призма. Основният дебат е: може ли Иран да проведе реформа от китайски тип, при която ислямската йерархия устоява на промените, или отварянето към САЩ е равнозначно на разпад като този в СССР?

Възгласите “Смърт на Америка”, които се чуват по протестните митинги наред с викове “Смърт на Израел”, говорят достатъчно. Режимът ще се придържа към играта, която познава. Но Иран рядко е това, което изглежда. Той полага неимоверни усилия, за да прикрие своята сложност. Джахангир Амирхюсейни, адвокат с дългогодишна практика, когото моллите някога хвърлиха в затвора, ми каза: “За да създадеш доверие, ти трябва измама”. И говореше сериозно. Той имаше предвид, че политиката е изкусна маневра. Но САЩ предпочетоха да действат с парния чук.

Оказа се, че това е скапан инструмент. Иранският възход съвпадна с трудностите в Америка. Под ръководството на президента Обама първата задача на американската политика спрямо Иран трябва да бъде да убеди върховния лидер аятолах Али Хаменей, че ангажиментът няма да му коства съществуването. Тук се крие ключът към персийската теокрация, която Хаменей оглавява.

Но неговата власт не е абсолютна. Хаменей е най-крупният миноритарен акционер (макар че държи привилегирования пакет божествени акции) в система, където репресиите се състезават с трудно спечелените свободи, както авторитаризмът с демокрацията. Това ни отвежда до критичните юнски избори и бившия президент Мохамад Хатами, реформистът, който някога се смяташе за иранския Горбачов в изчакване. Не беше. Управлението му от 1997 до 2005 година разочарова много иранци. Накрая се оттегли. Студентските протести през 1999 и 2003 г. замряха преди да наберат скорост.

При все това, реформите за икономическа либерализация и диалог бяха отличителната черта на Хатами, докато наследникът му Махмуд Ахмадинеджад се отличава с фрапираща некомпетентност. Иранците се чудят къде потънаха милиардите на фона на падащите цени на петрола и разточителството на Ахмадинеджад, от което се облагодетелстваха приближените му. Междувременно в неделя беше обявена кандидатурата на Хатами, което съживи надпреварата.

Хатами сложи край на слуховете, като каза, че “историческият ирански стремеж към свобода, независимост и справедливост” го задължава да се кандидатира. Показателно е, че първо спомена свободата - обещанието, което революцията за свалянето на шаха не изпълни.

Неговият основен съперник е Ахмадинеджад, който остава фаворит. Президентът успя да представи Иран като гласа на онеправданите по света, задвижи иранската ядрена програма и се ползва с популярност, с което впечатли Хаменей. Но безразсъдството, което превърна Ахмадинеджад в неидентифицирания летящ обект на световната политика смути пазителя на революцията и милиони гласоподаватели.

Според една от теориите Ахмадинеджад ще подкрепи иранската “гласност” в отговор на Обама, защото вярва, че не иранската теокрация ще се сгромоляса, а Америка! Той повярва, че символите на капитализма отиват на бунището на историята, където вече е комунизмът. Не съм сигурен, че ще се откаже от твърдата линия.

В интерес на Запада е да предотврати преизбирането на Ахмадинеджад. Имайки предвид, че конфронтацията засилва позициите на Ахмадинеджад, Обама не трябва да му дава поводи. Покровителственият тон на вицепрезидента Джо Байдън, който каза “ако продължите сегашния си курс, ще получите натиск и изолация”, беше адски неподходящ.

Мостафа Таджзаде, бивш заместник-министър на външните работи от правителството на Хатами, ми каза: “Буш нанесе много щети на реформисткото движение. Бихме приветствали незабавно подобряване на атмосферата от страна на Обама, като военният вариант остане встрани”. Казем Джалали, говорител на парламентарната комисия за национална сигурност, каза, че САЩ трябва “да спрат да говорят от позицията на превъзходството”.

Преди изборите Обама трябва да заяви, че САЩ не се опитват да сменят режима. Трябва да изясни, че Америка иска да играе ролята на “честен посредник” в израело-палестинския конфликт и да скъса с политика на Буш, според която каквото и да прави, Израел е прав.

Тези мерки може да подкопаят тирадите на Ахмадинеджад и да помогнат на Хатами или на консервативен прагматик като кмета на Техеран Мохамад Бакер Галибаф. Един умерен президент няма да разреши ядрения въпрос (Хаменей клони към непримиримост), но би помогнал.

Иска ми се Обама да можеше да посети резиденцията на британския посланик тук и да види подредбата за вечерята на 30 ноември 1943 година (69-ият рожден ден на Чърчил), на британския лидер, Рузвелт и Сталин. Сред официалните лица, които обсъждаха съдбата на разпокъсания от войната свят, нямаше иранец.

Независимостта е в основата на иранската революция, която стана на 30 години. Изстрелването на сателита, също като ядрената програма, е въпрос на национална гордост. За да се отвори системата, без да се събаря, каквато трябва да е целта на САЩ, трябва умело да се удовлетвори тази гордост, а не да се размахва пръст. Времето за промяна, в която младите иранци могат да повярват, започва много преди 12 юни.

По БТА